Унищожаването на феодалния строй в селото и града, превръщането на селяните и занаятчиите в свободни стокопроизводители и образуването на българската буржоазна държава създават благоприятни условия за нарастване на българската работническа класа. Голяма част от работниците са заети в дребни манифактурни и занаятчийски работилници, в държавни и частни строежи и сезонни селскостопански работи. Нараства броят на индустриалните и минните работници.
През тези години се организират и първите социалистически синдикати, които имат за цел защита на своите членове и подобряване на тяхното положение.
В периода 1891-1893 г. вече съществуват 40 работнически профсъюзни организации, от които 7 общи работнически дружества, 21 дружества по професии и 12 работнически клубове.
1883 – основано е Българското Типографско Дружество, а неговият печатен орган,
в.„Работник” е първият работнически профсъюзен вестник.

Изграждането на Централния Работнически Синдикат /5-8 ноември 1894 г./ е една от най-ярките прояви на подема на работническото  профсъюзно движение.

1901 -  изградено е Работническото Дърводелско Дружество.
1903, 1 януари, Сливен - основан е Сарашко-Табашкия Синдикат „Борба”.
1903, Габрово - основано е Общо Работническо Взаимоспомагателно Дружество" „Солидарност”.